Росица Цветанова

Биография

Росица Цветанова е млад преводач, който може да се похвали с работата си по няколко сериозни книги, издадени у нас, една от които е "Евангелието на Луцифер" на Том Егеланд. Росица е от Варна, магистър е по Скандинавистика в СУ. Работи като оператор база данни в Аии Дейта Процесинг и превежда книги от фински, шведски, норвежки, датски. Интересува се от литература, изкуство, култура, което автоматично я прави интересен събеседник.

Разговор с Росица Цветанова

„Превеждането у нас си е чиста проба идеализъм и е хубаво занимаващият се с това да не се чувства като роб на творбата.“

Един поглед на преводната история на „Тенарон“ – роман, който някои смятат за „пробива“ на Лена Крун – разчертава по любопитен начин разпространението във времето на посланието му. В САЩ романът излиза деветнайсет години след публикацията му на фински. В България – двадесет и осем години по-късно. Случайно ли е това и в този смисъл каква е връзката между Лена Крун и Росица Цветанова?

Случайното се свежда до това, че от изд. „Август“ ме потърсиха с вече избрана книга, и тъй като в България няма много преводачи с фински език, честта да се докосна до „Тенарон“ се падна на мен. Лена Крун е едно от най-големите имена на финландската литература и аз самата едва ли бих дръзнала да посегна към нейна творба самоинициативно. На български нейно произведение е излизало за последно в началото на 80-те (превод на проф. Б. Парашкевов), ако не се лъжа, и тази пропаст във времето по мое мнение се дължи именно на недостига на преводачи и оскъдната подготовка по фински, която може да се получи тук. Преводната история на „Тенарон“ действително се точи през 3 десетилетия, но ми се струва, че книжката е по-скоро безвремева – поставя екзистенциални въпроси, които винаги са актуални. От друга страна самата авторка е представителка на т. нар. зелена вълна във финландската литература след 1970 (тогава излиза дебютната за нея „Зелена революция“), а това е един от наболелите въпроси у нас и в момента.

Завършила си скандинавистика в СУ „Св. Климент Охридски“, където понастоящем си и докторант, и хоноруван преподавател. Чисто езиково как звучи този роман на българския читател? В работата ти по превода му до каква степен се водеше от наследената досегашна традиция – как и с какви познати ни автори от тази част на Европа кореспондира Крун?

В езиково отношение финският е доста специфичен и различен от българския. Той е дотолкова лаконичен, че предоставя възможност с 2-3 думи спонтанно да се каже нещо много красиво, за което на български ще трябва цяло изречение. Надявам се на нашия читател писмата в „Тенарон“ да му звучат добре, но допускам, че елементът на „остранностяване“ се долавя – лично аз смятам, че езикът на Крун е доста абстрактен и това е едно от положителните му качества. Често в преводаческата/издателската дейност се среща стремеж всичко да бъде обяснено на читателя и поднесено сдъвкано и изплюто. По мое мнение е важно текстът да е ясен (по ред причини), но загадъчното в авторовия стил и типичния за всеки един писател изказ следва да личат, за да не се губи чарът на творбата. За наследена традиция в случая е доста трудно да се говори. Да, в последните години сякаш наблюдаваме бум на преводната скандинавска литература у нас, но всеки издател, че и всеки преводач, си има предпочитания и стил на работа, а книгите се подбират сравнително безразборно. Бих казала, че по отношение на финскоезичните автори традиция тепърва ще се създава, въпреки че са превеждани ключови творби и се старая да ги следя. Самата Крун не е типичната финландска авторка – поне в тази книга не прозира травмата от войните през ХХ в., нито каквото и да било описание на социалната среда. Остава единствено характерната за скандинавците здрава връзка с природата – в случая тя е първопричина за емоциите на героинята и основен способ за опосредяване на ключови проблеми от нашия собствен живот. Традиционно в скандинавската литература героите са част от природата и тук това се набива на очи във възходяща градация до самия финал.

Пътят на преводача през текста почти винаги е свързан с откривателство – често пъти най-неочаквани отбивки в различни области от познанието и културата, чиято кулминация са едно изречение или една дума. Ако „Тенарон“ не се оказа за теб рутинна задача, кои бяха най-интересните моменти от „подготовката“ за превода?

Напълно си прав за откривателството. А „Тенарон“ може да бъде наречен всичко друго, но не и рутинна задача. Издирването започна от архивите на финландската телевизия Yle, която разполага със записи на интервюта с авторката. Премина през справки в какви ли не енциклопедии, лекции по ботаника, ентомологии със и без картинки (за мой ужас трябваше да се нагледам на всякакви насекоми) и дори допитване до специалисти. „Нектарните шарки“ например са единственият компромис – на български терминът се превежда по-скоро описателно и щеше да звучи катастрофално в заглавие, а ми се искаше текстът да запази високата степен на художественост въпреки необходимостта терминологията да е издържана. Всеки автор си има сфери на интереси, а преводачите рядко са универсални гении, затова всяка следваща книга те хвърля в непознати научни области със съответната лексика. „Тенарон“ се базира на изследвания на насекомите и не всичко в книгата е просто фантазия, макар да се вписва в практиката на Лена Крун да ни представя чужди нам светове. Според мен красноречиво доказателство за майсторството й е едно елементарно на пръв поглед словосъчетание – „хоботести кариатиди“, комбиниращо традиция в античната архитектура и естетиката на настоящата творба, обвързана с насекомите.

Твои са преводите на „Танц над гробовете“ от Мика Валтари (2008) и на излезлия на български миналата година „Чистка“ от Софи Оксанен (2013). На едно място казваш, че скандинавските езици в България са относително екзотични, което според мен поставя специалистите, имащи доказани умения да изразяват на български, в позицията не само на преводачи, но и на т.нар. скаути за предпазливото книгоиздаване у нас. С каква гама от бъдещи литературни проекти би се наела?

Този твой въпрос насочва отговора ми в две посоки. Първо: езиците по своята същност са живи и изменчиви, така че въпросът не е доколко рядък е езикът на оригинала по отношение на неговия превод. Разбира се, имаш право, че редица реалии се въвеждат за първи път в контекста на нашата преводна литература и това поражда спорове и разминавания, добре е и да не се допускат твърде големи своеволия, но подобни ситуации са ежедневие – независимо за какви жанрове и термини става дума, дори и невинаги се касае за преводи – и в научни и популярни текстове на родна или чужда тематика авторът винаги се сблъсква с лексикални проблеми. Второ и според мен по-съществено: може би определението „скаути за предпазливото книгоиздаване у нас“ е по-удачно, ако говорим за тематиката (не езика) на съответните творби. Факт е, че всяка една книга се приема различно по световните пазари. Един финландски писател като Туомас Кюрьо например жъне големи успехи в Германия, но не и в Швеция, което за самите финландци е изненадващо. Така и нашата читателска аудитория невинаги е готова да възприеме всякакви крайности по отношение на героите и техните действия или сюжети с травматични за съзнанието ни нюанси, поне с такова впечатление оставам аз. Финландската литература от своя страна е тясно свързана с историческото минало, а оттам и с Русия/СССР. Не мога да не дам за пример романа „Кравите на Сталин“ на Софи Оксанен. Още заглавието буди известни притеснения – струва ли си изобщо да се правят опити някога да бъде представен на българския читател, след като рискът, още заглавието да го отблъсне, е твърде голям. А защо не? Книгата чепка наболели въпроси, свързани с имиграцията (дори ние вече сме изправени пред изпитанието как бихме приели бежанците и различните от нас в нашето иначе затворено общество), с идентичността, хранителните разстройства и прочее. Що се отнася до евентуалните бъдещи литературни проекти – важно е да превеждаме и издаваме стойностни автори, които въздействат или с таланта си, или със своята трактовка на актуални проблеми. Предпочитам да се занимавам с книги, които по някакъв начин ме вдъхновяват и си струва да бъдат прочетени, а не нещо за отбиване на номера, за отмъкване на някоя субсидия или, още по-зле, за да се възползваме от изтеклите авторски права. Превеждането у нас си е чиста проба идеализъм и е хубаво занимаващият се с това да не се чувства като роб на творбата. Така сложната стилистика и обхватът на лексиката ще бъдат предизвикателство, а не бреме.

„Сборище на трубадури“ е списание за фантастичното в невероятното и невероятното във всекидневното. Аз лично съм на мнение, че всеки си има своите любими забежки във фантастиката/приказното/митологичното. Какви са твоите, дори инцидентни, влияния от жанра в световен план и каква е скандинавската връзка?

В едно свое интервю режисьорът Аки Каурисмяки споделя, че вярва в горските духове. Изказването му е прекрасна илюстрация за тамошните нагласи, за езическите елементи, които така и не са били изкоренени от творчеството на северните автори и може би това е едно от предимствата на тяхната литература от наша, външна гледна точка. Невероятното във всекидневието е доста очевидно в онзи край на Европа – сигурно всеки би се сетил най-напред за троловете, за скандинавската митология в по-общ план, може би дори и за по-непознатата финска митология – „Калевала“ например посредством поезията от миналия век се е пренесла в текстовете на финландски метъл банди. Парадоксално е донякъде, но тъкмо различните видове метъл от Финландия, Норвегия, Швеция се явяват посредници на импулси, свързани с лутеранските псалми и митологията, а този вид музика често достига до аудиторията по-бързо от литературата. Аз самата почти не чета фентъзи, но митовете, сказанията и легендите винаги са ме привличали. Като любими книги мога да изтъкна Гьотевия „Фауст“, също „Майстора и Маргарита“. От скандинавските автори шведката Селма Лагерльоф, първата жена, носителка на Нобелова награда за литература и членка на Шведската академия, борави умело със сказанието и сагата, с историите за призраци. Йохана Синисало във Финландия е съвременен пример от сферата на научната фантастика, но и тя преформатира по прекрасен начин именно вярванията на своя народ, митологични елементи, разпознаваеми за всеки един скандинавец, тъй като за тези хора те са част от ежедневието. Същевременно и Синисало по подобие на Лена Крун акцентира върху връзката ни с природата и животните, например проблема с измирането на пчелите.

За много хора заниманията с наука са „научна фантастика“. Толкова далечни или толкова интересни. Разкажи ни нещо повече за работата ти в университета.

През последните три години изучавам влиянията между Швеция и Финландия в областта на литературата от Реформацията до наши дни. Дължината на периода и количеството материал са в еднаква степен убийствени и обогатяващи, тъй като темата дава възможност да се вникне в дълбочина в процесите, формирали векове наред литературата в тези държави. За мен са интересни социалните промени, въпросите за езика, идентичността, гледните точки и взаимодействията, на които не е даван превес в изследванията, за да се постигне пълнота и баланс. Разбира се, смятам, че научната и преводаческата дейност си хармонират – що се отнася до финландските автори, независимо дали пишат на фински или шведски (като Туве Янсон например), те остро се нуждаят от представяне у нас и изясняване на редица незасягани въпроси, а не само от преводи. Научната дейност, дори и да не е в най-сериозната си форма, а да се свежда просто до достъпа до нови изследвания, който владеенето на съответния чужд език предоставя, е прекрасно средство за преодоляване на заблуди и предразсъдъци или просто за информиране, което не е малко. Наскоро ми казаха „скандинавската литература не е за всеки“ – нищо не е 100% за всеки, важното е човек да разполага с достатъчно широк диапазон от познания, за да подбира. В СУ от миналата година водя дисциплини, свързани с Финландия, с културната история на скандинавския Север и със скандинавския модел – надявам се успешно да предавам напред информация, която иначе е по-скоро недостъпна у нас.

В този разговор си позволих да те отклоня по доста теми. Вероятно се дължи на това, че съм почитател на предговорите, и ти благодаря, че отдели време. Началото и краят обаче няма как да не са запазени за „Тенарон“. Едно изказване за книгата все още ми прави впечатление: „Писмата предполагат отсъствия, а отсъствията пораждат желания и въпроси.“ На пръв поглед противоречиво е, че сред най-силните оръжия на писателя е пълното въздържание от предписателни отговори. Кои са най-трудните отсъствия в писмата?

Първото и донякъде проблематично за мен „отсъствие“ беше липсата на граматически род във финския език – това е бариера например и пред немските преводачи на творби, в които се играе с въпросната особеност, но се оказват непреводими. Още при първия си досег с книгата се изправих пред въпроса кой и на кого пише, но открих информация, че авторката на писмата е жена (а и тя самата споменава за рокля в един от текстовете – единственият, мисля, знак в тази насока). Може би това поставя читателите на превода в малко по-ограничена позиция спрямо докосналите се до оригинала. И все пак „Тенарон“ предлага безброй възможности за разгръщане на фантазията. Отсъствието на информация относно подателя и получателя в един момент те изправя на нокти – след като през цялото време си си задавал въпроси и си си съставял някакви представи, накрая започваш да се чудиш дали си бил прав и дали изобщо е имало смисъл да гадаеш. Самото отсъствие на отговори, което пък се изтъква като нещо изненадващо, също разчупва рамката на очакванията и стереотипите, освен това придава смисъл и загадъчност на книгата. Отсъствието на каквито и да било подробности извън описваното на момента също може да се окаже трудност, понеже въвлича читателя в някакво отчуждение, наподобяващо положението на самата героиня в този така тайнствен град, където дори веднъж опознатото веднага се изменя. Аз обаче мисля, че всички гореизброени отсъствия всъщност не са трудни, а доста привлекателни. Поначало Лена Крун търси контакта с неизвестни измерения и умението й да създава подобни светове изчиства творбата от всякакви затлачвания, от разсейващи или натежаващи подробности – остават само метафизичните главоблъсканици, пред които сме изправени и ние. Да, въздържанието от предписателни и назидателни отговори определено е сила. Донякъде придава на историите нотки на налудничавост, на кошмар, но всъщност тъкмо те ги доближават до самия живот. Аз също ти благодаря – продължавай в същия дух!




Сортировать по: Показывать:

Книги на прочих языках


Переводчик

Millennium (bg)
Millennium (bg)
4. Онова, което не ме убива [Det som inte dödar oss bg] 2087K, 373 с. - Лагеркранц

За да оцелее, вестник „Милениум“ отчаяно се нуждае от финансова инжекция. За да спаси вестника, журналистът Микаел Блумквист отчаяно се нуждае от история. И тя се появява късно една вечер след телефонно обаждане. В нея са замесени американската Агенция за национална сигурност, американската компютърна компания „Солифон“ и руската мафия в противоборство с шведския топизследовател Франс Балдер, разработил алгоритъм за създаване на изкуствен интелект, малкия му син аутист Аугуст, момче с изключителни дарби, служителите от шведската полиция Ян Бублански и Соня Мудиг, специалиста по ИТ-сигурност Ед Нийдъм, младоците от Републиката на хакерите с колоритни имена като Чумата, Боб Песа, Маца… И най-вече с добре познатата ни от трилогията на Стиг Ларшон суперхакерка Лисбет Саландер с прякор Осата. Появява се и един призрак от миналото — сестрата близначка на Лисбет, Камила, с която я свързва дълбока омраза. За да се сдобият с най-новите компютърни технологии, които биха им донесли огромни печалби, киберпрестъпниците не се спират пред нищо, дори пред убийство. Докато не се сблъскват с таланта на Аугуст и с гения на Лисбет. Лисбет, момичето, преминало през ада и продължило напред, младата жена, за която важи прочутата фраза на Ницше: „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен“.
Внимание, финалът е отворен!


Спокойно, фенове на Лисбет Саландер. Нашата пънк героиня е в добри ръце. Завладяващо четиво.
„Ю Ес ЕЙ Тудей“, САЩ



Отличен, елегантно построен трилър.
„Щерн“, Германия




Давид Лагеркранс (р. 1962 г.) е шведски журналист и писател, автор на десетина романа. Придобива известност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход Златан Ибрахимович. Романът „Онова, което не ме убива“ е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, но без да е базиран на бележките на покойния писател. Излиза през август 2015 г. и е вече преведен на 38 езика, като първото издание само в САЩ е от 500 000 екземпляра.

Бьорн Белтьо
Бьорн Белтьо
3. Евангелието на Луцифер [Lucifers Evangelium bg] 1492K, 280 с. - Эгеланн

Нов трилър от автора, по чиито дири върви Дан Браун.


325 г.: Император Константин свиква в Никея събор, който трябва да спре разногласията в християнската църква. Обявените за еретични ръкописи трябва да бъдат унищожени.
1970 г.: Джовани Нобиле, професор по теология в Григорианския университет във Ватикана, изследва противоречивите хипотези около изчезнал древен ръкопис, наречен „Евангелието на Луцифер”. Негов приятел антиквар го изпраща в Луксор, Египет, за да удостовери автентичността на пергамент, открит в пустинята. Чисто научното занимание преобръща живота на Нобиле и семейството му.
2009 г.: Консерватор в Киево-Печерската лавра, Украйна, открива мумия на монах от XII в. и древен пергамент с мистични символи. Тъй като страната му не притежава необходимите ресурси за изследване на ръкописа, той го поверява на археолога Бьорн Белтьо. Дни по-късно консерваторът става жертва на ритуално убийство. Оказва се, че по същия начин са били убити в различни европейски градове и други, посветени в съществуването на ръкописа. Какво съдържа той – древна тайна или пророчество за вече недалечното бъдеще? Това трябва да открие Белтьо, ако успее да оцелее и да намери верния път между могъщите групировки, домогващи се до ръкописа.
Роман с богата документална основа и във въздействащия, динамичен и емоционален, стил на Том Егеланд. Той ще ви проправи път през мъглата на времето към отговора на загадки от Стария завет и древността. И ще преобърне представите ви за Бог и Сатаната, за небето и ада.  

Върхове на европейската белетристика
Върхове на европейската белетристика
Хайде да крадем коне [Ut og stjæle hester bg] 715K, 153 с. - Петтерсон

Зa poмaнa „Xaйдe дa кpaдeм кoнe“ Пep Пeтepшoн e удocтoeн c нaгpaдaтa нa нopвeжкитe кpитици, нaгpaдaтa нa книгopaзпpocтpaнитeлитe в Hopвeгия, нaгpaдaтa нa книгoиздaтeлитe, нaгpaдaтa зa нaй-дoбъp пpeвeдeн poмaн в Aнглия — 2003, нaгpaдaтa нa бpитaнcкия вecтник „Индипeндънт“ зa чуждecтpaннa бeлeтpиcтикa — 2006, мeждунapoднaтa литepaтуpнa нaгpaдa ИМПAК — Дъблин. Пpeвeдeн e нa aлбaнcки, чeшки, дaтcки, xoлaндcки, aнглийcки, ecтoнcки, фapьopcки, фpeнcки, нeмcки, гpъцки, ивpит, xинди, кopeйcки, pуcки, cлoвaшки, иcпaнcки, швeдcки, туpcки, уpду. Пpoдaдeни ca и пpaвa зa филм.




„Xaйдe дa кpaдeм кoнe“ нaвcякъдe пo cвeтa e пpиeмaн зa клacикa, зa poмaн c унивepcaлнa cтoйнocт и cилa. Пaнopaмeн и зaтpoгвaщ, тoй paзкaзвa иcтopиятa нa Тpун Caнep, 67-гoдишeн мъж, пpeceлил ce oт гpaдa в уcaмoтeнa кoлибa нa бpeгa нa eзepo, caмo зa дa гo зaлee млaдocттa му c цялaтa cи буpнocт, пeчaл и пopaзитeлнa пpeлecт в eднa нoщ, кoгaтo ce paзxoждa нaвън. Oт мoмeнтa, в кoйтo виждa cтpaннa фигуpa дa изниквa oт мpaкa зaд дoмa му, читaтeлят ce пoтaпя в дeceтилeтнa иcтopия нa тъpceнe и зaгубa, кaктo и в тoчнaтa, нeуcтoимa пpoзa нa eдин нoвoкopoнoвaн мaйcтop нa xудoжecтвeнaтa литepaтуpa.





„Oт пъpвитe изpeчeния нa тoзи xипнoтизиpaщ нopвeжки poмaн зa млaдocттa, cпoмeнитe и, дa, кpaдeнeтo нa кoнe, ocъзнaвaш, чe cи пoпaднaл в pъцeтe нa мaйcтop paзкaзвaч."
Nеwswееk







„Xaйдe дa кpaдeм кoнe oщe oт зaглaвиeтo cи e cкъпoцeннa книгa: тoплa, изкуcнa, oчapoвaтeлнa, зeмнa и peaлиcтичнa, c тpaгичнa и дълбoкo cepиoзнa тeмa… Иcтинcкo пocтижeниe."
Кнут Фaлдбaкeн, VG







„Звучи кaтo звън нa кpиcтaл… Пep Пeтepшoн тe oтвeждa нa мecтa, къдeтo нe cи бил дoceгa."
Тepйe Cтeмлaн, Aфтeнпocтeн/Аftеnpostеn







„Пoeтичнo дo мoзъкa нa кocтитe cи oпиcaниe нa зaгубaтa нa eдин бaщa."
Улe Якoб Xуeл, Aдpeceaвиceн/Аdrеssеаvisеn







„Eднa oт 10-тe нaй-дoбpи книги зa гoдинaтa."
Thе Nеw York Timеs Вook Rеviеw

Еверт Бекстрьом
Еверт Бекстрьом
2. Онзи, който убие дракона [Den som dödar draken bg] 1169K, 260 с. - Перссон

Любимецът на литературната критика и на четящата аудитория в Швеция Дейф Г. В. Першон (р. 1945) има зад гърба си три десетилетия като автор на криминални романи, обагрени с хумор, преминаващ в сатира.
Освен бележит писател Лейф Г. В. Першон е и най-известният криминолог на Швеция, преподавател в шведската Полицейска академия и редовно консултира полицаите, разследващи тежки престъпления. Специалист от такъв ранг неминуемо вижда язвите в съвременното общество и съвсем закономерно вплита тази проблематика в своите романи. Защото скандинавският криминален роман не е просто поредното убийство, разплетено след дежурните перипетии, а сложна критика и вивисекция на съвременния човек, задълбочено вглеждане в ценностната му система.
Першон е носител на няколко престижни литературни награди, в това число „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски криминален роман, и е трикратен лауреат на наградата на Шведската академия на криминалните автори.


Неподражаемият антигерой комисар Еверт Бекстрьом се е сдобил с убийство за разследване. Най-очебийните открития на полицаите от Солна по време на предварителния оглед на местопрестъплението са: вратовръзка с петно от сос, чугунен капак на тенджера и най-обикновен чук с пречупена дръжка. Изобщо не е необходимо човек да бъде следовател, за да прозре, че по всяка вероятност това са оръжията на едно твърде обичайно убийство — пречукан пияница. Стига само да притежава очи, за да гледа, и достатъчно здрав стомах да понесе гледката. Въпреки че строгите предписания на лекаря (който настоява Бекстрьом да промени нездравословния си начин на живот) заплашват да навредят на иначе безотказните му анализаторски способности, комисарят забелязва в случая нещо гнило, което прави разрешаването му непосилна задача за редовите му колеги. Наложителна е именно неговата намеса и служебното оръжие трябва да му бъде върнато — на всяка цена.

Вне серий
Вне серий
Наследството на Арн [Arvet efter Arn bg] 1881K, 387 с. - Гийу


Когато извадиш меча си, не мисли кого ще убиеш, а кого ще пощадиш! На власт е един болнав крал, но в сянката му четири вдовици решават съдбата на кралството. Едната от тях е Сесилия Роса, вдовицата на рицаря тамплиер Арн Магнусон. На вдовиците им се налага да се справят с подли духовници и дворцови интриги, но светлина и мир се възцаряват над родината им. Ала не за дълго. Домогващ се до властта, архиепископ Валерий отравя краля и поставя на престола дванайсетгодишно момче, наследник на детронирания род на Сверкерите. Но за да задържи властта, му е нужна подкрепата на най-силния род в кралството — на Фолкунгите. И я получава в лицето на снахата на Сесилия и Арн — Ингрид Улва. Тя сключва споразумение с архиепископа, което осигурява на синовете й достъп до светската и духовната власт в кралството. Особени надежди Ингрид Улва възлага на сина си Биргер Магнусон, внукът на Арн. Съвсем млад, Биргер вече е непобедим воин, блестящо образован, владеещ военната стратегия и уменията, с които е бил прочут дядо му. Но по пътя към властта му се налага да се научи да обича и да властва, да покорява и да побеждава не само с меч…

Самостоятелен роман, идейно продължение на световноизвестната трилогия „Рицарят тамплиер“.

В шведската литература днес Ян Гиу е това, което е „ABBA“ в попмузиката и „Волво“ в автомобилната индустрия. Освен като автор на „Рицарят тамплиер“ той е прочут и с шпионските си романи с главен герой Карл Хамилтън, един агент от ново поколение. Те също са филмирани и преведени в десетки страни.


Никога преди залез [Ennen paivanlaskua ei voi bg] 629K, 134 с. - Синисало

Младият фотограф Микаел открива в двора на жилищния блок, в който живее, малко човекоподобно създание, пребито от агресивни тийнейджъри. Това е млад трол - обречен на изчезване, интелигентен и ловък митологичен звяр с човешки черти. Изпълнен със съчувствие, Микаел го взима в апартамента си, скрива го от злонамерени хора и му дава име - Песи. Младият мъж проучва всевъзможни книги и публикации в интернет, за да разбере с какво се храни той и как може да го излекува. Но това, което книги­те не му казват, е, че троловете излъчват феромони. Сами­ят той поема от тази миризма, която се оказва афродизиак за околните. Когато Микаел е изправен пред най-голямото предизвикателство в кариерата си - да заснеме реклама за ултрамодерна марка дънки, източник на вдъхновение става тролът. Но младият мъж няма представа, че неговият при­ятел, неусетно превърнал се в най-близкото му същество, може да провокира най-тъмните и забранени импулси на човека.

Покани ме да вляза [Låt den rätte komma in bg] 1495K, 325 с. - Линдквист

Йон Айвиде Линдквист (роден 1968 г.) е израснал в Стокхолм с мечтата да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. Първо става илюзионист и дори заема второ място в скандинавския шампионат за фокуси с карти. След това започва да се изявява като комик и сценарист, пишещ за театъра и телевизията. Книгата му „Покани ме да вляза“ жъне световен успех, а филмът по нея, чийто сценарий е също на Линдквист, шества триумфално по световните екрани и е носител на множество отличия, в това число на голямата награда на фестивала в Трибека (2008), наградата „Златен Мелиес“ на фестивала на европейските фантастични филми за най-добър европейски игрален филм (2008) и четири награди на Шведския филмов институт. Поради огромния международен успех на филма и книгата, вече преведена на много езици, веднага са били откупени правата за римейк на английски език.
Оскар и Ели. И двамата жертви, всеки по свой начин. И всеки от тях разчита на другия за своето спасение. Оскар е плахо и затворено дванайсетгодишно момче, което живее с майка си в мрачен жилищен комплекс в покрайнините на Стокхолм. Той мечтае да срещне отсъстващия си баща, ежедневно е преследван; тормозен и унижаван от съучениците си, подмокря леглото, когото го е страх. Ели е странното момиче, което се премества да живее в съседство. Тя не ходи на училище, никога не излиза на улицата денем и излъчва студенина и миризма на мъртвец. Оказва се, че Ели е двестагодишен вампир, затворен завинаги в тялото на дете, обречен да се храни само със свежа кръв. Ели и Оскар се сприятеляват и тя променя изцяло неговия малък свят, докато големият остава все така сив и враждебен. Митът, че вампирът не може да влезе при човек, ако не бъде поканен, е превърнат от автора в леко зловещ, но чудесен символ на близостта и доверието.

Ужасяваща свръхестествена история, която е същевременно затрогващ разказ за приятелството и спасението. Мрачното иносказание на Линдквист би се приело като самоцелно насилие, ако не беше написано толкова интелигентно и не разтърсваше с посланието си.
в. „Таймс“
Силата на Линдквист като писател е в начина, по който владее времето и пространството. Монотонната сивота в живота на Оскар придобива други измерения на фона на кървавите вакханалии и затвърждава Скандинавия като култова територия, където баналната нормалност е най-ужасяващ кошмар.
в. „Гардиан“
Напомня за най-доброто от Стивън Кинг, а страховитите сцени дълго ще ви преследват насън. Да се чете само на дневна светлина.
в. „Индипендънт“

Чистка [Puhdistus bg] 976K, 216 с. - Оксанен

„Чистка“ е история за дългогодишна завист между сестри, отнета любов, фатална ревност, предателство, отмъщение и трескава борба за живот. Роман за изборите, които жената прави, за да оцелее в един свят на жестокост, унижения, злоупотреба, болка и срам. Пулсираща история, заличила границите между поколенията и режимите и показваща нагледно как страданията промиват ума, ако човек не дръзне да разчисти сметките си с тях.

Първокласна литература, независимо с какви критерии подхождаш към нея.



Най-големият международен литературен пробив през последните години идва от Финландия. Софи Оксанен и нейният роман „Чистка“ продължават да жънат невиждан досега успех. Равносметката до момента: „Чистка“ е преведен на 43 езика и е спечелил завиден брой награди, сред които са не само най-престижните финландски отличия, но и Наградата на Шведската академия за северна литература („малкият Нобел“) — 2013, както и френските Le prix du roman Fnac и Prix Femina, Европейската награда за книга — 2010… Романът става бестселър №1 във Финландия, Франция, Швеция, Естония и др.

„Чистка“ триумфира и като пиеса, пожънала успех в Ню Йорк, Вашингтон, Хановер, Стокхолм…, като опера и филм, който е финландското предложение за „Оскар“.

Романът е блестящо преведен от Росица Цветанова, един от най-добрите преводачи от скандинавски езици.

X
HNS.to is a highly insecure way of browsing Handshake domains and should only be used for demo or educational purposes. Click to see preferable resolutions methods